За късмета

Александър Вулев

Няма късмет в риболова е често повтарян рефрен и аз съм напълно съгласен с това.За последните 6 месеца упорито дебнех само големите пъстърви и за някъде 35-40 излета хванах или закачих на муха толкова пъстърви от 35см до 50+см / най-добрата риба – близо 2кг балканка / колкото вероятно за пет пъти повече предишни излети. Това късмет ли е или съм станал по-добър мухар? Мисля, че със сигурност не е първото и не точно второто – просто си пренастроих стратегията и подхода. Да преследваш само големите пъстърви в нашите опоскани реки е неблагодарно занимание и който иска да лови по много и големи пъстърви по-добре да се откаже от мухаренето и да си потърси друг риболов и друг вид риба, мухарството не е за него. Аз съм способен да прекарам по 5-7 часа на излет в дебнене /въпреки , че съм сравнително най-ефективен като същевременно допускам най-малко брак в действията в първите три часа/ за дори само една-единствена атака на 40 сантиметрова балканка без да имам други атаки, напълно игнорирайки малките риби,без евентуалното предизвикано по този начин капо да ми прави каквото и да е впечатление. Успехът обаче, е въпрос не на късмет , а на подходяща тактика и подход. Дебненето на едрите риби е различна работа от нормалното пробване на всички “перспективни” места с обичайните техники, презентации и мухи. Големите риби имат свой график , предпочитания , места за хранене и укритие. Всичко това прави тези риби по-трудни и удовлетворението при успеха още по-ценено. Постоянното ловене на тези риби с висок процент на успеваемост наистина отличава един добър мухар от множеството средняци, но за постигане на такава успеваемост е необходим не късмет, както смятат повечето, които рядко ловят големите “изучени” пъстърви, а сериозна подготовка и нагласа.

Предварителната нагласа, че срещата с голяма риба е късмет, особено в опразнени от съдържание реки като нашите , намалява автоматично шансовете за успех с пъти - звучи парадоксално, но е така. Сравняват понякога мухаренето с полурелигиозен опит. В това има основание, защото за да успеем, първо трябва да вярваме във възможността чрез “свръхестествен” начин какъвто е риболова с шнур и изкуствена муха да хванем дива риба – мухаренето е въпрос на вяра и игнориране буквализирането на действителността , такава каквато тя е например за обикновените риболовци на стръв. Те разсъждават – в реалния свят рибата обича червеи, значи ще ловим с червеи. В имагинерния свят на мухарските имитации , понякога мухарите виждат рибата да налита на еднодневки и решават да ползват изкуствена муха- имитация на еднодневка. Обаче много по-често отколкото мнозина си мислят, се случва при мухаренето рибата да предпочете муха , която трудно може да се приеме за конкретна реалистична имитация на храна на пъстървата.Толкова често се случва, вместо очакваната “добра” и “точна” имитация, рибата да предпочете някакъв импресионистичен образ, дори карикатура на нещо, което да изглежда като храна, да предпочете муха – атрактор от имагинерна величина, вместо “точна” или “реалистична”имитация, но такава констатация само отваря друга една обширна тема - нека да се върнем на късмета и големите риби. Мухарят влиза в обиталището на голямата пъстърва първо с ума си, с план за атака. Още преди да е подал мухата, преди да заеме позиция за презентация, той трябва да има в ума си план за това защо, къде, какво и как ще направи, за да излъже дивата, “хитра” риба. Тя е достигнала големи размери, защото чудесния инстинкт за самосъхранение я пази да стане твърде лесна плячка на риболовеца. За разлика от мухаренето със суха муха , при по-трудния риболов с нимфи и други мухи за риболов под повърхността , които не можем да виждаме под водата, единствения начин да ловим с тях успешно, е да ги “виждаме” с ума си – някои го наричат шесто чувство, способност , в усъвършенстването на която се отличава наистина добрия мухар -“нимфоман” от останалите. Дори когато сме предизвикали голямата риба да атакува мухата, което за мен е абсолютния връх на мухарския риболов, трудностите при ваденето тепърва предстоят. Поради нагласата си , че се интересувам предимно от това да предизвикам голямата пъстърва да атакува мухата, случва се по-често отколкото ми се иска, да не обръщам достатъчно внимание на простите неща като надеждността на възлите, годността на куките , което нерядко накрая ми изиграва лоша шега , но някак не мога да се почувствам съкрушен от това - изглежда сякаш това не ми е толкова важно – уловената риба така или иначе ще бъде пусната обратно. Склонен съм да умувам безкрай по детайлите на най- рафинирани стратегии за големи риби, но понякога оставям след успешно закачане,“черната работа” по ваденето на такава риба на произвола на съдбата. Например последния ми излет на карстова река - след пет часа дебнене и едва една 25 см американка уловена в началото на риболова, се сещам че три седмици по-рано на едно особено, лукаво ,типично за голяма риба място бях откачил 40см балканка. Тогава водата беше висока , тежка и течението сравнително силно. Рибата бе на около 1-1,5м дълбочина , където водата е по-тиха , течението по-кротко отколкото в повърхностния слой. При тези условия във високата вода и разнобоя от различни като скорост и посока течения, атаката се усеща една идея по-късно отколкото трябва за да можем реагираме максимално бързо, така че рибата се откачи секунди след засичането и успях да я видя на 20-30см от повърхността под върха на огънатата ми пръчка. Сега при последния си излет, след пет часа риболов реших отново да потърся тази риба. Бях с нимфа и мокра муха на 14 номер кука със счупена контра. Дали ще извадя рибата изобщо не ми мина през ума, в противен случай ако държах да я извадя на всяка цена, трябваше да сложа по-голяма кука може би с контра. Още на първото подаване секунди след плясъка на мухите рибата повлече мощно. Засякох, след което рибата неконтролируемо дръпна по течението и след секунди намери укритие в краката ми! Мухарката –3,30см, мека , прогресивно огъваща се пръчка застрашително зае формата на полукръг . За миг изтръпнах – рибата бе силна и ако не бе се спряла , рискувах дали пръчката ще издържи. Дългата пръчка е недостатък винаги, когато се борим с големи риби, но предлага редица други предимства, но мухаренето е несъвършенно като живота /както и мухарските такъми/ и доколкото става въпрос за риболов – е най –несъвършения начин на риболов. Тогава си спомних един друг излет , когато стоях леко разкрачен в средата на една река и докато разплитах често оплитащия се флуорокарбонов такъм от две мухи, усърдно надвесен над оплетеното влакно, с поглед надолу в краката си, с периферно зрение забелязах и се ококорих, когато 40см балканка тържествено се промуши между разкрача ми и зае позиция три метра пред мен в тихото. Минути по-късно рибата беше на отсрещния край на такъма захапала безстрашно пупата на ЛаФонтен. Сега на последния ми риболов отново подобна риба бе решила , че краката ми са някакво укритие. Благодарен ,че рибата е спряла със застрашителния си натиск, тествайки здравината на мухарката до краен предел , чаках да видя какво ще се случи по-нататък. Очевидно , идеята че аз ще боря и контролирам рибата бе илюзия, по-скоро тя преборваше мен, а аз се молех да не се случи нещо неприятно с мухарката, приклещен от нейната дъга , предизвикана от силната риба в краката ми. Реших да упражня малко старничен натиск ако е възможно и да сменя ъгъла на съпротивление на пръчката с надежда да изкарам рибата от неудобното за мен място. Добър замисъл , но не особено ефективен в случая – балканката реагира мълниеносно – изтреля се на метър във въздуха , уловила за части от секундата моето движение и произтичащата от това възможна заплаха за нея . Тогава я видях в целия и блясък – захапала мократа муха - мисля че беше същата около 40 см риба, която откачих преди 3 седмици на това място. Сега водата бе по-ниска, засичането ми съвсем навреме и пъстървата добре закачена. Секунда след първия скок последва втори, след което рибата се успокои за кратко , заемайки същата първоначална позиция, където я бях закачил. Отново повторих тактиката- увеличих странично напрежението, рибата се плъзна по течението за метър-два, теглейки плътно след себе си огънатия връх на пръчката. Не очаквах толкова сила от тази балканка и често , само ако куката е попаднала в езика ,се случва риба да реагира така изумително бурно. Леко втреперен като след всяка вълнуваща среща с по-голяма риба, прилагах любимата си тактика на изчакване в такива ситуации.

За 15 сезона мухарене имам хиляди уловени кефали и пъстърви , сред тях стотици 40см риби на муха – мнозинството кефали , но втреперването си остава винаги едно и също. Мигове по-късно последва трети , може би фатален скок , последно повличане по течението , рибата отнесе три-четири метра шнур , след което се освободи. Всичкко се случи за не повече от две минути, но преживяното бе достатъчно интензивно като екшън, за да остана доволен. Нямах никакво съжаление, че рибата е избягала – все пак можех да сложа кука с контра ако наистина много държах да я хвана – предварително знаех, че рибата вероятно е на това място. Втори път се освободи в течение на три седмици. Сигурно пак ще мога трети път да я хвана и това е истинския смисъл на “хвани и пусни”- егоистичния ни интерес да хванем една риба отново и отново, а не както някои си въобразяват, че пускаме рибите от някакви чисто благородни съображения. Да, мен ми е жал , когато макар и в много редки случаи , убивам прекрасно създание като дивата балканка, но също трябва да приемем, че това в което участваме е кървав спорт, а не занимание за благородни девици, случва се да има дори неволно жертви и при най-добро наше желание. Ако някой си мисли ,че в основата на“хвани и пусни”е само някакво благородно отношение към рибата, то той се самозалъгва – просто така остават повече и стават по-големи, по-трудни риби за ловене.

Две седмици преди последния ми риболов след умората и намалената концентрация от пет часа мухарене и дебнене за тлъсти екземпляри , след уловени една 24см балканка и една маломерна американка, в края на излета с мухата ми си тръгна най-голямата балканка, която до този момент бях държал на пръчката си – над 2кг дебела риба , с шаранообразна форма. Този път отново мърлявото ми отношение към такъма и нагласата , че закачането е всичко, а ваденето – нищо, пак беше причина, рибата да си замине след три-четири минутна супер емоционална схватка . Конкретно – лошо вързана като за последно преди края на риболова на две-на три кука се отвърза и трофейната риба избегна замислената от мен фотосесия. Иначе мястото бе много благоприятно – тясно, добре закачената риба изглежда нямаше къде да мърда. Въпреки внушителния си размер /сигурно стара риба преживяла много лета, а старите риби не се борят особено настървено/, много скоро след засичането успях да я дезориентирам и да я насоча с лекота в желаната посока, право към вече приготвения кеп, когато на два метра от него тя усети опасността , завъртя се в противоположна посока и ме остави леко вцепенен , да се любувам в пълен блясък на огромното и туловище , да промучавам някакви нечленоразделни звуци породени от втреперванетo в нейна чест, но това е , на което са способни големите риби – имат свойството да отнемат и ума, и дума на концентрирания до краен предел , погълнат изцяло от случващото се мухар – в тези мигове света не съществува за него. Малко по-късно след два яки като от шаран “удара” и натискане на мухарката, при последвалото мощно потегляне към най-дълбокото, куката се отвърза. Имала късмет рибата? Не , не е точно – аз не си бях вързал куката добре. Имал съм аз късмет, че съм я закачил? – и това не е вярно – усилията ми през последните 6 месеца бяха концетрирани само в една цел – голямата риба , условията за риболов обикновено бяха такива, че повечето рибиловци биха предпочели да си останат вкъщи , отколкото на реката. Къде е тогава късмета в риболова? Нямам какво друго да добавя към казаното в “Ловец на пъстърви” от Рене Хароп – късмета на мухаря е в това , че е на реката.

PS. Още на следващия ден след написването на горните редове, отново налетях на 40см, тлъста килограмова балканка. Бях ловил десетки пъти преди на това място, но досега можех да се похваля само с една откачена 30см балканка. Отдавна се бях досетил за принципна грешка, която допусках тук, но едва сега имах възможност да я коригирам и усилията ми бяха възнаградени. В първия момент линията ми забави хода си с течнието и засякох. Не мръдна от място и реших, че е закачка. За момент се колебаех дали да нагазя навътре за да откача мухата, но реших, че е дълбоко и течението – силно, когато внезапно “закачката” тръгна с течението и аз благодарен мислех да я изчакам докато дойде на плитко за да откача лесно мухата. В тоя момент обаче , “закачката” съвсем леко , но неестествено смени посоката като се отклони от основното течение в посока към тихото от моята страна. Това не можеше да е закачка – само риба бе способна на такава маневра. Усилих странично напрежението с мухарката и балканката , защото това беше едра балканка, тръгна по течението и се спря да почива на два-три метра след позицията ми в по-тиха вода. Тръгнах, газейки срещу нея, за да я изплаша да отиде в бързото, където скоро щеше по-лесно да се умори, борейки се както с течението, така и с натиска на пръчката ми. Рибата реагира и се втурна светкавично в бързото, но усетила дискомфорта на силното течение , след някоко минути тигели нагоре-надолу, потегли мощно надолу по течението, развивайки десетина метра шнур. Тромаво затупурках след нея , следвайки я цели 20 метра неотлъчно . Прилагах колкото можеше повече напрежение – ако не успеех да спра рибата преди да е стигнала най-бързата и дълбока вода сигурно щеше да се откачи, докато накрая не усетих, че силите я напускат и главата и се показа на повърхността – рибата повече не можеше да се бори с двойната тяга от силата на течението и моя натиск с мухарката. Този път линията ми бе безкомпромисно построена, куките проверени, наточени и с контри, типета – Rio Powerflex 3х – способен да спре и още по-силна риба от тази, възлите – овлажнени при връзване и направени грижливо, а намотките им прилежно стегнати. След продължилата 10 минути схватка, балканката пое към тихото на далечния бряг, уморена от битката, където я последвах и безпроблемно я кепчосах. Една – единствена нимфа от типа катерачи /Rhithrogena,Ecdyonurus,Epeorus,Heptagenia?/ с голяма плоска глава и плоско тяло, отговаряща по големина на стандартен размер 8 кука, бе най-малкото нещо в стомаха на тази риба. Останалото се състоеше от няколко лежляка , пиявици, един ручейник с къщурка от най-големите срещани по нашите реки и един 8-9 см червен червей допълваха погълнатото от рибата меню. През устата на балканката за опашката извадих още непогълната заседнала в глътката 10см малка рибка – вероятно пръскач – нямаше никаква малка храна в стомаха на килограмовата риба.

И още нещо за големите риби – имат способността да ни бягат най-често – загубил съм едни от най-добрите си пъстърви по всякакви възможни начини – помня откачени след борба или скъсали балканки от около 2кг , 3 кг и над 4кг в реки тук в България както и американка над 5 кг в Словения и не помня вече бройката на тези от по кило , защото тези риби изискват по-сериозно отношение и готовност.



сп.Лов и риболов,май 2006



Александър Вулев
5х Републикански шампион
по риболов с изкуствена муха

към Статии



към НАЧАЛО


flyfishing photo flyfishing photo flyfishing photo flyfishing photo flyfishing photo flyfishing photo flyfishing photo
All rights reserved ©2011-2012 Alexander Vulev